Паула Лайт

МИЛОСТ ЗА НЕРОДЕНИТЕ!

27 Dec 08 11:31:44 GMT

МИЛОСТ ЗА НЕРОДЕНИТЕ!

Иде Рождество Христово. Нека си спомним, че това не е само денят, в който колим прасета и ядем кървавица на корем, а денят, в който там, на изток във Витлеем, в един мизерен обор, в яслите, се е родил Синът Божи. Заченат от Светлина, Той е проплакал за пръв път в мрак и бедност. Но когато чули Неговият глас звездите и небесните сфери запели тържествуващ химн с кристалните си гласове, а мъдреците се поклонили дълбоко пред младенеца.
Но аз мисля, че всяка майка донякъде е Богородица, защото ражда в страдание и дава шанс на новия живот. Мисля също, че всяко зачатие е свещено, защото, когато създаваме тук, на тази земя новите поколения, ние извършваме най-сакралното, най-мистериозното тайнство.
Затова с болка прочетох разтревоженото писмо на една чудесна млада жена. Тя заченала нов живот и, в трудностите, грижите и горчилките, които последвали, дълго се колебала да запази ли детето или да абортира. Човечността, любовта и смелостта надделели над егоизма, страхливостта и мрака. Жената не посегнала на бъдещия живот, а го съхранила, въпреки препятствията, мизерията, страданията. Сега живее и се бори за прехраната си в емиграция, но е благословена с най-чистата радост и утеха, с едно малко слънчице, което осмисля всеки ден, всеки миг от нейния труден път. Поклон пред куража и правилното й решение!
Когато все още страдала от вътрешна борба и колебания, тя потърсила материали по въпроса за абортите и открила ужасяващи факти:
От 1956 г., когато абортите били официално разрешени, до сега са абортирани повече от шест милиона деца. Шест милиона! И това е само по официалната статистика, а мнозина предприемат нелегални аборти, които не влизат в тия данни. Представете си само за момент: за половин столетие цяла една нация е запратена в небитието, в царството на сенките. Толкова нереализирани възможности, толкова погазени тайнства и надежди! Колко ли бъдещи герои, мислители, творци са изрязани като злокачествен тумор и захвърлени сред биологичните отпадъци? Признавам, че съм малко консервативна по въпроса и гледам на аборта почти като на убийство. Вярвам, че нероденият живот е все пак живот. Мисля, че семейното планиране трябва да се прави не след зачеването, а преди него. Науката е напреднала достатъчно, за да се вземат превантивни мерки против забременяване. Но не бива да се унищожава вече създаден човешки живот. Не бива!
Представете си шест милиона сенки, които никога не са поели глътка въздух, никога не са видели слънчевата светлина, никога не са били прегърнати с обич. Не може да се третира човешкият зародиш като боклук! Това води до безплодие и душевна деформация при майките, до много кармична вина за всички.
Преди няколко дни видяхме скръбта на семействата с празни детски колички. Скръб, с която безскрупулните ни политици най-мерзки се подиграха. Но очите на тия наши сънародници, човешката им болка, празнотата, която ги гнети нараниха всеки в тази страна, който има съвест и сърце. Всички ние страдаме с тях и за тях и ще се борим за тяхното право на поколение. Ала видяното би следвало добре да бъде запомнено от всяка жена, която планира аборт. Нека добре си помисли колко щедра е природата с нея, какъв свещен дар й е дарила, а тя се готви да го унищожи…
Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Не съдя ония, които са предприели тази крачка. Мога донякъде да разбера техните мотиви: слаби и беззащитни, лишени от подкрепата на партньор или родители, затънали в бедност, те се страхуват ще могат ли да дадат нужното на едно човешко същество, ще осигурят ли хармония и шансове за по- добро бъдеще на новия човек. Затова предприемат фаталната стъпка. Затова убиват плода в утробата си. Непростимо е подобно деяние у глезли, които абортират, за да не си развалят фигурата, да не си прекъснат кариерата, да не би партньорът им, когато научи за бременността да се уплаши и избяга от тях. Но аборт, направен от безизходица и отчаяние, е простимо, макар и погрешно деяние.
Та съвсем не си позволявам да бъда морален ментор на достойни и измъчени жени, страдали достатъчно. Всеки човек има право на свободен избор и следва своята истинска и неповторима духовна пътека. Все пак, обаче, не отнемаме ли правото на избор и свещеното право на живот на новия човек със своите действия? Ако се решите на такава постъпка, моля ви, направете го само, ако няма никаква друга перспектива, никакъв шанс. А почти винаги има. Вярвайте, почти винаги. Ето тази непозната жена, към която изпитах искрено уважение, е била сама, без възможности за препитание в България, без духовна и материална подкрепа. Тя също се е колебала какво да предприеме и е решила да роди детето след дълга вътрешна борба. Сега, обаче, и за миг не съжалява, че е избрала трудния и стръмен, но истински и светъл път. Младата майка, чието дете е на малко повече от година, иска да сподели какво щастие е донесло детето в самотния й живот, каква перспектива, колко надежди. “Пишете за това” - помоли ме - “Ако дори една бременна жена, която се колебае какво да стори, бъде спасена, това ще си струва”. Напълно съм съгласна и се обръщам точно към младите жени на кръстопът:
Помислете, преди да поемете в лесната посока, За момента, ще решите затрудненията си, но ще бъдат ли спокойни идните ви дни и нощи? Няма ли да усещате скръб и празнота? Няма ли да се чудите момче или момиче е било? Какъв цвят са щели да бъдат очите му? Що за човек щеше да излезе? На кого щеше да прилича? Така една цяла вселена от обещания, загадки, радости и тревоги с един замах ще падне в окървавения леген, а човешкото същество, младенецът, най – великото човешко творение ще отиде сред сенките и мъглите на небитието и бавно ще се превърне в един изстиващ спомен, в смътно чувство на горчилка и вина, на празнота в душата и утробата. Не го правете, не убивайте щастието си!
И, за финал, искам да се обърна към управляващите, към ония, от които зависи по-малко човешки зародиши да попадат под ножа и повече детски колички да бъдат пълни:
Дребните и едри кражби, алчността, корупцията и продажността, все пак, могат да ви бъдат простени, защото всички хора са грешни. Но безразличието към грижата за дечицата, безсърдечието към младите майки, безчувствието към опустяващата ни и умираща нация, към изчезващия ни народ - никога! Защото това се нарича геноцид, а за това престъпление няма давност нито пред бога, нито пред хората. Няма и изкупление. Когато гласувате смешните суми за детски надбавки, когато посягате с алчните си лапи към фондове за лечение, подпомагане или зачеване на деца, помислете какво причинявате на себе си и на своите деца, каква кармична тежест и какъв грях им стоварвате! Не посягайте на кървави пари, не проявявайте арогантно безразличие към майчинството и децата! Не се обричайте на народното и божие проклятие! Защото сенките на убитите неродени дечица гледат. Гледат и съдят.
Идва Рождество. Ден, в който си спомняме, че всяка майка е светица и ражда един малък Бог. Нека за миг си спомним, че сме човешки същества. Дори и политиците… Нека заедно се помъчим да допускаме по-малко празни люлки, колички и утроби, по-малко болка, кръв, отчаяние и гибел. Вината за тия шест милиона убити дечица тежи върху всички нас. Нека се борим за всеки детски живот като за собствения си. Милост за неродените!

Паула Лайт
Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com
Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers". http://dilok.net/
Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

ТОЙ СЪЩЕСТВУВА!

25 Dec 08 09:20:52 GMT

ТОЙ СЪЩЕСТВУВА!

Преди няколко дена наш сънародник, който живее и работи в Мюнхен от повече от две десетилетия, ми изпрати копие от един доста тревожен материал, озаглавен “Вероятно няма Бог”.
Според написаното, асоциация на атеисти в Лондон събрали финансови дарения и уредили от януари върху лондонските автобуси да се появи следния надпис: “Вероятно, няма Бог, така че спри да се тревожиш и се наслаждавай на живота!” Същият тип организация в момента набира средства във Вашингтон.
Статията изразява безпокойство, че, напоследък, автори, които пишат на антирелигиозни теми, се радват на доста добър тираж и дори направо стават бестселъри. Такова е положението с Даункинс, наричан ротвайлерът на Дарвин и книгата му “Миражът за Бог”, с Кристофър Хитчънс (“Бог не е добър”), със Сим Харис (“Краят на вярата”) и с Мишел Онфре (“Трактат по атеология”). Смята се, че в Испания се увеличавали по брой случаите на апостазия (заявки за отказ от религиозна принадлежност).
Естествено, сподвижниците на такива каузи се стремят да декорират идеите си с красиви, възвишени и благородни етикети. Те говорят за хуманизъм вместо култ към определено божество, смелост да се отречеш от илюзиите, здрав разум и пиетет към науката.
Бих аплодирала дори кредо, което не споделям, ако искрено вярвах, че то би направило човечеството по-щастливо, по-мъдро и по- добро. Мисля, че и Бог би приел отхвърлянето Си, стига то да носеше светлина и удовлетворение на човеците. Защото Бог е апотеоз на най-висшата и безкористна любов и вярва дори в ония, които не вярват в Него.
Не смятам, обаче, че хората, които искрено бъдат убедени, че Бог не съществува, наистина ще се “наслаждават на живота” и ще “спрат да се тревожат”. Напротив, сигурна съм, че едва ли нещо друго под слънцето би могло да направи човека по-нещастен, самотен, ожесточен и порочен. И как да бъде другояче? Нали без вярата в Бога ще стигнем до идеята, че нашият живот, цивилизация, идеали и усилия са просто една голяма шега, една гротескна космическа безсмислица. Съгласна съм безапелационно с оня мислител, който е заявил, че, ако нямаше Бог, човечеството трябваше да го измисли.
Действително, съмнението в добротата и дори в съществуването на Създателя също е част от нашата природа и са го изпитвали дори и най-възвишените, духовни и свети човешки същества. Изпитвал го е сам Иисус, когато в страданието на разпятието е промълвил през напуканите си от жаждата и болката, посинели устни: “Татко, защо ме изостави?” Изпитвал го е Тома Аквински, Августин Блажени, Апостол Павел. Тази болка на съмнението и тази най-страшна тревога винаги са извирали от морални колебания, които, накратко, могат да се изразят така: “Ако съществува Бог и Той е милосърден и добър, защо по света има толкова страдания, несправедливост и жестокост? Къде е Той? Защо не въздаде Божествената си справедливост?” Тия наистина тежки и страшни човешки въпроси не могат да получат отговор тук, в рамките на този земен живот. Ние сме ограничени от сетивата, материята и триизмерното пространство и можем да видим само един фрагмент от картината. Все едно да гледаш гоблен, от който са избродирани само няколко квадрата и да се възмущаваш, че мотивът му е безсмислен и няма никакъв ясен образ.
Атеистите се опитват да наложат представата, че без вярата човек не само няма да стане по-зъл и грешен, а, напротив, насилието щяло да намалее. Те се аргументират с множеството злини, извършвани в името на вярата през вековете човешка история. Даункинс заявява: “Ние нямаме намерение да слагаме бомби, нито да обезглавяваме, да убиваме с камъни, нито да палим клади, нито да разпъваме на кръст, нито да разбием някой самолет върху небостъргача на противника”. Действително, безумието, насилието, тероризма и човекоубийството често са придружавали религиозната вяра. Но фанатизмът не е идея на Бога, а на човека с неговия свободен избор. Освен това, организации като ИРА, Ал Кайда и други подобни използват вярата само за оправдание. Винаги става въпрос за политически и икономически интереси, за алчност, сметки, интриги и ненавист. А какъв би станал човек без вярата? Ами мисля, че случилото се през двадесети век при управлението на тоталитарните режими, които отричаха религията с подобни аргументи, добре ни показа това. Резултатът от безверието е политически фанатизъм, нетолерантност и омраза. Резултатът са крематориумите и концлагерите, разстрелите и дивото, жестоко насилие. Сякаш човекът крещи в лицето на бездушния космос: Щом няма Бог, смисъл и надежда, ще си правя каквото искам. А аз искам да убивам, да грабя, да мамя и крада, защото без Бог, смисъл и надежда съм просто едно животно! Ето така би се радвал съвременникът ни на факта, че, вероятно, Бог не съществува. Прилича ли ви описаното на нещо, на което бихте се наслаждавали? За какъв тип човек използваме думата “бездушен”? И какъв би бил резултатът, ако сведем човешката същност от тази на духовно създание в тази на обикновено многоклетъчно? Харесва ли ви поведението на червените новобогаташи, рожби на посткомунизма и на научния атеизъм? Кражби, измами, корупция, насилие и организирана престъпност. Това ли искаме от битието? А тия явления, скъпи ми приятели, са плод на социалистическия научен атеизъм. И не става дума, че тия хора били лоши, защото не се страхували от ад и Божие възмездие. Не, те са лоши, защото са повярвали, че са просто многоклетъчни бозайници, сляп резултат от комбинацията на органичната материя, зверове. И след като са повярвали в това, защо да не се държат точно като такива? Светлината на мисълта за Бог, за духа, за доброто и красотата ни превръщат в благородни човешки същества, а от безверието оскотяваме.
Това падение е още по-безсмислено, защото Бог съществува. Изявлението ми не е плод на сляпа фанатична вяра, а на здрав разум. Чудя се как учени, чийто кръгозор би трябвало да е широк, а логиката им - безупречна, заравят глави в пясъка или се извръщат при всяко сияние на тази очевидна истина. Как сме потънали в такъв абсурд? Дори неандерталците смътно са осъзнавали невидимата сила на Духа и са погребвали мъртвите си в зародишна поза, с лице към слънцето. Всеки прост селянин, който усърдно копае картофите си, всяка празноглава манекенка, всяко дете, ако не си затворят очите тенденциозно, просто ЗНАЯТ, че “има някаква сила”. Тази вяра е в самите ни клетки, в гените ни, в родовата ни памет и в ония дълбини на същността ни, където грее светлината на духа.
Аргументите на учените, които отричат Бога са толкова абсурдни, че направо ме разсмиват. Един изследовател би заявил, че Бог няма, защото не го е открил в своята експериментална епруветка. Ако сте живели в ония времена, след първия орбитален полет на съветските космонавти, марксистите философи наперено твърдяха, че космонавтите не видели в космоса Бога. Значи, “дълбоко интелигентното” заключение е, че Създател няма. Все едно, че Бог е химикал или метеор и е нужно да се доказва, като излезе с поклон на сцената на абсурдния ни театър, след кратки аплодисменти.
Нали атеистите вечно заменят думата Бог с други техни свещени фетиши като Партия, Наука, Разум. Е, драги скептици, намерихте ли секрет от науката в епруветките си? Срещнахте ли в Космоса Негово Величество разума? Абстрактните, извънсетивни представи просто не се доказват по емпиричен път. Без духа, без вярата и светлината, всички напъни на вашата наука са просто пукот на сухи, безплодни тръни.
Професор Крикот дава един прекрасен пример със златните рибки. Всичко, което те могат да изследват, са теченията в техните аквариуми. Ако съдят по наблюденията си върху тях, собствениците им не съществуват. За мидите, полепнали по морското дъно, затворени в здравите си варовикови черупки, идеята за небе изглежда като мит, като глупаво суеверие, илюзия и безсмислица. Значи ли това, че няма небе? И, помислете, какво предпочитате да бъдете миди или човешки същества?
Вгледайте се във венчелистчетата на една цъфнала праскова, вижте залеза на слънцето вечер. Вслушайте се в песента на славеите и в гукането на малкото си дете. Всяко дребно същество, всеки детайл на тази планета е като част от единен и прекрасен архитектурен план. Прилича ли ви всичко това на резултат от случайни комбинации на белтъчините и въглехидратите? Глупости! Все едно няколко милиона маймуни за няколко милиона години да сътворят “Хамлет” или някоя от фугите на Бах.
Всеки от нас, всяко човешко същество носи у себе си частица от Божествената светлина. У нас има сила, която не можем да си обясним с материализма. Тя кара молещата се монахиня да получава върху дланите си рани, подобни на тия на Христос. Тя прави възможно йогините да издържат на студ и огън и дори заровени в земята. Пак тя движи нозете на нестинарките, танцуващи върху жарава, без да се наранят. Тази духовна сила води до това да виждаме величие в пирамидата, когато едно животно ще види само голям обект, който нито е враг, нито става за ядене. В слънчевия залез Кастанеда вижда проход към светове, а животното - това, че става студено и трябва да се прибере в дупката си. Какво предпочитате да бъдете - Кастанеда или скот, който мисли само как да разкъса враговете си и да натъпче стомаха си? Достатъчно е да се вгледате в българските политици, възпитани в научен атеизъм и да си отговорите харесват ли ви такива скотове.
Няма светъл ум на тази планета, който да не храни вяра в Бог. Нютон, Айнщайн, Гьоте, Достоевски… Наивни и суеверни глупаци ли са тия хора? Кант е създал четири “доказателства”, че Бог не съществува, но, накрая, бивайки честен и непоколебим мислител, взел че открил едно пето, което прави останалите на пух и прах.
Сега, в навечерието на Рождество ми се иска да ви кажа: Това, че не вярвате в Бог няма да ви прати в ада, нито ще ви обрече на някакви вечни мъки, но ще превърнете в ад своя живот тук, на земята. Вече сме започнали. Нека не се обричаме да живеем в един сив свят на силикон, пластмаса, безмозъчни сериали и сметища. Свят, където мозъкът бавно, но сигурно деволюира. Свят на хищници и плячка, на безсъвестно бездушие и егоизъм. Ще се наслаждавате ли на такова битие?
Дори да е просто вълшебна приказка, предпочитам този, другия свят. Свят, в който земната жена ражда Спасителя и в болките и страданието си става божествена. Свят, в който Синът Божи, готов да разтърси света се е появил не в златни или кристални дворци, а в ясли и се е жертвал като агне за да измие с кръвта си греховете ни. Свят, където тримата магове, се прекланят пред невинната любов и саможертва, а на небосклона изгрява Витлеемската звезда. Свят, където сме духовни и светли същества.
Рождество не е само пържоли, премии и промоции. Нито разкош, разврат и реклами.
То е небе, надежда и невинност. Майчинство, милост и молитва.
Защото, повярвайте ми, Бог съществува.

Паула Лайт
Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com
paula_light@abv.bg

Тоталният контрол

19 Feb 09 13:32:15 GMT

Вероятно, не само моите връстници, а и мислещите хора от следващото поколение познават безсмъртната творба на Кен Киси “One flew over the cuckоо’s nest”. Там затворът от правила, норми и условности, чрез които обществото оковава свободния човешки дух, са пресъздадени алегорично като една огромна психиатрия, в която господства импозантната фигура на Сестрата, студена, стерилна и могъща, символ на Системата. Познаваме и алегорията с месомелачка, заличаваща индивидуалността или със стената на затвор в прекрасната музикална творба на Pink floid “The wall”. Злокобни алегории на контрола като контрапункт на свободата създава и Оруел чрез мрачният, перфидно красив и властен лик на диктатора, “Големият брат” или гротескните мозъчни трансформации на индивидите във “Фермата”. Някъде през 60-те години на миналия век свободолюбивите и одухотворени млади хора се борят срещу стягащата и задушаваща яка на обществените условности. Спомняме си за децата на цветята, за отчаяният вик: “Let the sunshine in”. Борбата между свободата на индивида и нормите на обществото, търсенето на разумен баланс между двете са вечни проблеми, които не могат да бъдат решени напълно. Важно е да съществува стремеж към очовечаване на контрола на системата от страна на властта и към зачитане на нормите и интересите на обществото от страна на отделната човешка личност. Човекът, в нормалния цивилизован свят, постепенно се научава да живее с мисълта, че истински полет и прогрес е невъзможен без крилете на свободата, но и без гравитацията на необходимостта.

Положението в бившите социалистически страни е доста по различно. Тогава, когато нашите връстници на запад плетяха венци от цветя, спускаха косите си и експериментираха живот в комуни, ние марширувахме в редици зад желязната завеса и, под железния юмрук на системата, се учехме да заличаваме своята индивидуалност. Докато младите хора на запад зовяха “Make love, not war”, ние скандирахме “КПСС! БКП!”. Докато обществената система там поне се опитваше да приобщи непокорните си чада, без да подрязва крилете им повече от необходимото, нашата система наричаше свободолюбивите, бунтарски настроени и нестандартни деца “народни врагове”. Те четяха “Бхагавад Гита” и Дзен коани, а ние с досада се опитвахме да смелим съчиненията на Маркс и Ленин. Те слушаха Бийтълс, ние - военни маршове. Те търсеха Бога и медитираха, ние трябваше да вярваме само в Партията и ни моделираха така, че въздействието напомняше на предна лоботомия. Резултатът се състои в това, че младите хора в истински демократичния свят имат твърдост да отстояват правата си на човешки личности, но и искрено уважение към законите и обществото. Ние, за сметка на това, сме толкова свободолюбиви, колкото стадо овце и, в същото време, не бихме могли да зачитаме искрено обществения ред. Десетилетия гавра с истинското спазване на закона, с интересите и правата на народа са довели до там, че “власт” звучи за нас като мръсна дума и, ако сме послушни и лесен за обработване “материал”, това се дължи не на разбиране на обществената необходимост, а на чист първичен страх.
Какво се случва днес, в резултат на това печално наследство в нашите гени, подсъзнание и душевност? Това, че властниците могат да безчинстват открито, без дори да имитират някаква система на равновесие и справедливост. Цари хаосът, в който се обособяват две групи: върхушката на бившата комунистическа власт - синовете, дъщерите и внуците им, дегизирана в различни нови форми и стадото на отчаяния и обезверен “обикновен електорат”. В свирепото ни, безмилостно и безчестно време властва законът на джунглата, в който ние сме изтеглили лошият жребий да бъдем “плячката”. Само че на върха на хранителната верига не стоят лъвове, а чакали и хиени, което е много печално.
Лесно е да хулим страхливостта, апатията и покорството на българския народ. Признавам си, че, понякога, обхваната от този болезнен гняв, който идва от обич, също ругая и хуля този наш безнадежден робски и овчи синдром. Мисля, обаче, че не е градивно, нито полезно да повтаряме фактите, без дори да се опитваме да си ги обясним. Защо българинът е страхлив, покорен и апатичен? Какви са въздействията на властта, които успяват да го запазят такъв и до днес? Мисля, че е изключително важно да си отговорим на тези въпроси, защото, преди да се предприемат опити за лечение, трябва, все пак, да сме наясно с диагнозата.
Кухата формула, че сме такива заради “турското робство”, “социализма” и т.н. не дава пълния отговор. Послушанието и безмозъчното примирение на социалистическия строй наистина са повлияли донякъде, но отговорът е много по-сложен. Ако сегашните властници не бяха такива майстори на тоталния контрол, на манипулацията и промиването на мозъци, спомените за стената и строя биха започнали, все пак, да избледняват. Не бива да забравяме, че цяло едно поколение на възраст да гласува не си спомня за социализма въобще. Сегашната власт е тази, която унищожава крехките кълнове на промяната и държи масите в безмозъчно и стадно послушание.
Как се достига до синдрома на тоталния контрол? До вцепенения страх? До робския манталитет? До това да сме такива, каквито сме? Какви са съставките на този тотален контрол, довел до превръщането ни в покорен, лесен за моделиране, безформен “материал” ?
Ще започна от най-примитивния, най-лесния елемент, който, все пак, не е за подценяване. Чисто физическото насилие и полицейската бруталност.
Спомням си как като млад адвокат пуснах сигнал до Военна прокуратура за побой над мой клиент. Ченгетата бяха толкова самонадеяни, че бяха нанесли побоя не в ареста, а в глуха уличка, подразнени, че при проверка клиентът ми поискал да се легитимират. Така той успя да си извади медицинско удостоверение. Бях млада, наивна и изпълнена с вяра в правосъдието. Мислех, че при убедителните доказателства, с които разполагах, нямаше как да не накажат насилниците. Военна прокуратура отговори с постановление, което ме изпълни с шокирано изумление. В текста се твърдеше, че полицаите възприели отварянето на вратата на автомобила като опит за нападение с хладно оръжие (самата врата), като били действали при неизбежна самоотбрана. Казваше се, също така, че насиняванията и охлузванията върху предните подмишници на човека били резултат от падането му в крайпътна канавка. Смаяно четях тия бисери на приложната анатомия и физиология и, признавам си това, дори се разсмях. Само че на човека, когото защитавах хич не му беше смешно. Той се затвори в себе си, сви се, отчая се. Беше обикновен и скромен гражданин, който никога не се беше проявявал криминално. След този отговор на компетентните власти, загуби вярата си във възможна обществена справедливост.
Сега, всеки път, когато чуя за проявите на полицейска бруталност, си спомням за оня наглед безобиден случай, който, с натрупания в годините опит, вече ми изглежда не смешен и дребен, а страшен. Страшното е в това, че “властта” дори не се опитваше да бъде убедителна, да скалъпи що-годе приемлива версия, да се опита да запази подобие на авторитет. Заключенията в онова постановление бяха открита гавра с правото на човека да очаква закрила и защита. Бяха изплюване в лицето на идеи като разум, демокрация, право. Това смаза духом едно човешко същество. Днес, когато Европа бди над човешките права и достойнство и наказва сурово ония, които ги накърняват, български полицаи убиха с ритници човек (Чората), а друг издъхна при странни обстоятелства, докато е бил конвоиран от служители на “обществения ред”. Пак днес един млад човек обясни как са се гаврили със задържани по време на протеста, като са пъхали палките си в аналната им област (в “Сеизмограф” на 07.02.). А злокобното е в това, че висшите служители в МВР се опитват да прикриват проявеното насилие с аргументи и доводи не по-малко абсурдни от тия, които чух като млад човек преди повече от петнадесет години. За всичко това, за кървавата мелница, за безчинствата и насилието, за унизеното човешко достойнство не виня толкова редовите полицаи. Обикновено те са млади, избухливи, не са си изградили умение да подтискат примитивните си емоции. Виновни са началниците им, които се опитват да ги изкарат в такива случаи герои и жертви, вместо да приложат закона и да потърсят наказание за тях. В очите на полицейските служители държавата, министерството, ръководителите им губят своя авторитет. От подобни случаи те стигат до извода, че справедливост няма, че не е необходимо да действат съгласно нормите на закона, че работят в джунгла, където на силния е позволено всичко. Има ли по-страшна и по-деморализираща ситуация от тази? По този начин утре ще решат, че е допустимо да бъдат обект на насилие и грохнали старици или бременни жени. Но не само полицаите са маша на управляващите за физическото насилие и заплаха. Пребитият журналист от frog news пише предимно на политически теми, а не беше бит от полицията. Лумпените по време на протеста действаха едва ли не като екип с органите на реда при разгонването на протестиращите студенти. Киселина, юмруци, куршуми, побои и ритници от маскирани цивилни или от униформени служители на родната власт… Нима е чудно, че страхът завладява дори и най-будните млади хора и ще си помислят дали при следващия протест да не си останат в къщи? Първият елемент от тоталния контрол е ВЪЗДЕЙСТВИЕТО С КАМШИКА НА СИЛАТА.
Друг аспект на тоталния контрол е икономическото въздействие. Живеем с направо жалък материален стандарт и тревогите ни не са за това, че не можем да си купим нов автомобил или да се обзаведем добре, а за биологическото ни оцеляване. Всеки трепери ще има ли утре пари за храна, лекарства, топлина. Върху струната на този естествен за бедността ни и дълбок страх свирят майстори в манипулацията. Да вземем, например, преекспонираната тема за кризата. Вярно е, че има световна икономическа криза, но едва ли някъде се повтаря като мантра сутрин, обед и вечер колко е страшно, до каква безработица и глад ще доведе и как клетото правителство се чуди с какво да компенсира бизнеса, та да не бъдат изхвърлени работещите на улицата. Думата уволнение се шепне с истински ужас от всеки, който се бои за хляба си. Това прави хората апатични и послушни. Замират икономическите протести, заглъхват справедливите искания, задоволяваме се с жалкия си стандарт, за да не дойде “по- лошо”. Един познат работник, техник със златни ръце и далеч не глупав човек сподели пред мен, че подписал споразумение към трудовия си договор да премине от доста добра на минимална заплата. Другата сума работодателят щял да му дава в “премии”. Удивено го запитах защо е направил такава глупост да се съгласи с нещо толкова неизгодно. Той викна, че всички подписали същите споразумения, защото иначе, заради “кризата” щели да се озоват на улицата. Когато кротко му възразих, че ако нито един човек не подпише няма как да бъдат изхвърлени всички, човекът ми се сопна, че храни семейство и си тръгна, някак прегърбен и унизен. Този втори елемент на тоталния контрол бих нарекла ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ СТОМАХА.
Не по-малко страшна е и манипулацията чрез медиите. Говори се за събития и явления при старателен подбор на начина, честотата на обсъждане, гледаното или слушано време. Бих илюстрирала това само с няколко примера. За мястото на нашето правителство при проблемите около газовата криза, за това какво са направили и какво не са направили се каза и написа много малко. От друга страна, за споразуменията на президента в Москва чух поне тридесет- четиридесет пъти и това при положение, че рядко имам време за радио или телевизия. Наблягаше се върху крайно изгодния резултат и сигурно бих се радвала, ако не си спомнях за подобни изблици на възторг за договора с “Газпром” и преди кризата. За това, че президентът е действал вън от сферата на своята компетентност почти никой не се сети. А един от характерните белези на диктатурата е срастването на законодателна, изпълнителна и представителна власт, както всички юристи и политолози са учили още в първи курс. Слушахме и продължаваме да слушаме непрестанно за ксенофобските и оскърбителни изявления на генерала в Чикаго по отношение на ромското население и гражданите в пенсионна възраст, за това как нарекъл народа си “материал”. Признавам, че в изявлението на Борисов липсва добър вкус, дипломация и култура, че звучи примитивно и дебелашки. В същото време, обаче, смятам, че не е чак толкова злокобно и демонично и че в него не липсват елементи на истина. Вярно е, че ромите, поради своята ниска степен на образованост, биха се ориентирали по-трудно в сложната предизборна ситуация. Вярно е, също така, че възрастните хора гласуват често под влияние на носталгия и емоции. От предишни мои публикации е ясно, че не съм сред обожателите на Борисов и никога няма да бъда. Мисля, обаче, че в случая мелодраматизираха изявлението му, дори и да е нелепо и зле поднесено. Знаете как, с упоритост и честота на заклеймяващите коментарии успяха да демонизират друг един политик, Иван Костов. Питам ви, обаче, защо медиите не вложиха същото усърдие в темата за проваления по вина на управляващите студентски протест? Или за източеното от висши служители на сегашната власт ДДС? Или за ограбването на Европейските фондове? Възможно е, без да се поднася лъжа, само с подбора на темите, които се обсъждат да се влияе на оценъчната способност на хората. Този елемент на тоталния контрол можем да наречем ВЪЗДЕЙСТВИЕ ЧРЕЗ ПОДБОР НА ИНФОРМАЦИЯТА.
Могъщ двигател за промиването на мозъци е нивото на телевизионните предавания. Следим амалгама от боза, мозъчни разхлабителни и селски хумор. Хората делят времето си между сапунените сериали, рекламите, телевизионните игри и остроумията на Слави Трифонов. Как да израстват интелектуално, когато техните умове са впили корените си в подобна тор?! Разбира се, има и светли изключения. Такива са “Сеизмограф” на Светла Петрова; “На четири очи” на Цветанка Ризова, съботното историческо предаване на Божидар Димитров. Но тия чудесни обзорни предавания са веднъж седмично, докато останалата бълвоч залива нас, клетия човешки “материал” всеки ден, всеки час, всеки миг. Защо се чудим, че доста възрастни хора знаят за колко мъже от рода Форестър се е омъжвала Брук, но и представа си нямат кои партии ще участват в изборите?! Управляващите политици чудесно са усвоили тази “паткореч”, за която говори Оруел в “1984”. Те нижат монотонно такива общи приказки и безсмислици, че са в състояние да приспят и дракон и да накарат и ядрената война да изглежда като нещо скучно и безобидно. Този елемент на тоталния контрол бих нарекла ВЪЗДЕЙСТВИЕ ЧРЕЗ ЗАТЪПЯВАНЕ.
И стигаме до най-тежката и сериозна форма на убиване на свободата, автоцензурата. Без друго носим у себе си гените на кроткия и смазан социалистически пролетариат. Когато виждаме, че на хора, свободолюбиви и борбени се случват лоши неща, ни завладява страхът и той ни превръща в най-безпощадните цензури на собственото ни поведение. Забелязали ли сте как иначе разумни и напълно нормални хора се страхуват да споделят пред камера дори мнението си за твърде топлата зима? Не ви ли е правило впечатление какъв сериозен е процентът на ония, които, при анкети, отговарят, че нямат мнение по зададения въпрос. Познавам иначе достойни личности, които не могат да спят седмици от тревога, че са се включили в някаква подписка, заедно с още хиляди други. Ред хора гласуват въздържали се дори и на събрания на етажната собственост, че “да си нямат неприятности”. Често подобни настроения достигат до сериозна параноя. Мой клиент, бизнесмен, се бои да беседва по телефона дори за технически проблеми по търговската регистрация, защото “ония” подслушвали. Когато го запитах кои са, все пак, “ония”, не можа да ми даде смислен отговор. Друг мой познат твърди упорито, че следят електронната му поща и “заразяват” компютъра му с вируси, въпреки че не е политик или с интереси в сериозния бизнес, а безобиден поет. Симптомите изглеждат забавни, но, всъщност, са сериозни и доста страховити. Те показват, че различните лица и форми на страха, на тоталното въздействие са довели до една злокобна трансформация. Човекът е митологизирал лика на контрольорите, превърнал ги е в някаква безпощадна, несъкрушима сила, която е вездесъща като божество и отмъстителна като демон. Така “кротувай си” е апелът на родители към деца, на съпруги към техните съпрузи, на приятели и роднини. Страхотен бонус за ония, които желаят да постигнат тотален контрол…
Трудно е да стигнем до заключение как да лекуваме злокачествената болест. Може би, трябва да вярваме в нещо по- значимо и свято от собствения си жалък бит. Може би, трябва да си забраним поне един месец да гледаме телевизия, а след това да се опитваме по всеки въпрос, спокойно и разумно да решаваме какво е НАШЕТО мнение. Вероятно, трябва да си обещаем да изразяваме това мнение смело и открито всеки път, независимо дали то ще се хареса на всички. Да правим всичко това стъпка по стъпка като дълго боледувало дете, което отново се учи да ходи. Не бива да продължим да бъдем обект на този тотален контрол, който отравя въздуха, светлината, смеха и любовта ни. Отравя всичко около нас. Не бойте се. За оцеляването на всеки, който се стреми към доброто и светлината има кой да се погрижи. А липсата на свобода е тотален мрак.
Паула Лайт.

ПРЕДИЗБОРНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ БЪЛГАРИ

СКЪПИ МОИ ПРИЯТЕЛИ И СЪНАРОДНИЦИ,
Предстоят парламентарни избори и ония, които с деянията си ни донесоха толкова страдания и неволи може отново да бъдат избрани с 10 – 15 % от българските граждани, защото другите, отчаяни, обезверени и отвратени, са си останали в къщи. Така, мандат след мандат, ще гледаме все същите недостойни и презирани от нас лица в ролята на народни представители и те ще определят съдбините ни, ще имат имунитет при разследване за корупция, ще черпят блага. Защото вашите неподадени гласове ще бъдат разпределени между тях. Нека не го допускаме! Ако си останете в къщи и не гласувате, това НЕ Е НАКАЗАТЕЛЕН ВОТ, а услуга в полза на хората, които искате да изритате вън от политическия живот. Моля ви, ако не харесвате никого от кандидатите на политическите партии, все пак, гласувайте. Гласувайте с бюлетина, в която сте зачеркнали всички. По този начин ще попречите да получат от държавата субсидии и за вашите гласове лица, които не одобрявате. Излезте и подайте вота си! Ако съединим много малки пламъчета, ще запалим клада, на която ще изгорим или поне поопърлим злото. Нека политиците видят, че народът ги уволнява! Нека пред света грейне истината, че сме хора, а не стадо овце! Целта е проста. Ако парламентарните избори завършат, например, със 70% гласували и 40% недействителни бюлетини, това ще бъде достатъчно основание да се твърди, че Избирателният закон не отразява волята на избирателя и да се подеме борба за РЕФЕРЕНДУМ за смесена или мажоритарна система при изборите, както и за това, ако не са гласували 50% + 1, изборите да не бъдат легитимни. Това ще ни даде шанс да не гледаме ден след ден, за цели десетилетия, едни и същи лакоми, корумпирани и долни нищожества, седнали зад банките в Свещения храм на народовластието. Това ще бъде крачка напред, колкото и плаха да е тя. Запомнете, че ако пуснете бюлетина, в която сте зачеркнали всички кандидати, ще се отчете като недействителна, но гласът ви ЩЕ СЕ БРОИ! Нека Светлината ви озарява и закриля!
Паула Лайт - http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcat... (internet supply).

ТЪМНА САКСКОБУРГГОТСКА ПРИКАЗКА

10 Feb 09 10:25:25 GMT

ТЪМНА САКСКОБУРГГОТСКА ПРИКАЗКА

Не знам дали някой си спомня за първата от поредиците статии, с които си позволих да се надявам на вашето внимание, за да споделя някои горчиви, но целебни истини. Тогава обявих война на всички шарлатани, продавачи на евтини илюзии и безполезни духовни и материални дрънкулки, които сквернят българската земя и съзнанието на народа ни. Независимо в каква област плетат своите лъжи и заблуди измамниците, дали в окултизма, морала или политиката. Продължавам и ще продължавам тази своя война с поредната битка. Предполагам, че не всички, които четат тези материали са щастливи и не всички ги одобряват. Боя се, че това няма за мен особено значение и едва ли ще ме спре. Духовният дълг, който съм поела е да воювам, доколкото мога, със злото, наивността ни, самозаблудите и опасността от гибелни за народа ни пътеки. Целта ми е да отворя очите на колкото мога повече хора, дори и от светлината на истината да ги заболи. Не мразя лично никого и не бих искала да наранявам никого, но ако от словото ми последват рани, така да бъде! На война като на война… Днес ще ви разкажа една много тъжна и мрачна приказка, приказка, която няма щастлив край. А дали ще се превърне в “приказка без край”, в наше национално проклятие, зависи от всички нас.
Имало едно време един беден, нещастен и озлобен народ. Добри и трудолюбиви били хората, но уморени и измъчени от тираните. До гуша им дошло от затягане на коланите, мизерия, крадливи и подли като плъхове политици, гавра с тяхното достойнство. И защото това е народът български, упорито вярвал, че чудото, спасението, мистичната помощ свише и магията могат да дойдат само отвън. Нали близо 50 години живот в затворена кошара ни внуши да вярваме, че всичко, което е вносно, е добро. Затова решихме, че е мъдро да си внесем управник от Испания, а и, точно както подобава на приказките, “вносният” политик беше цар. Дори не допускахме, че точно плъховете на потъващия ни национален кораб отдавна, много отдавна се бяха спазарили с героя за това триумфално завръщане. Така, заедно с началото на хилядолетието, у нас пристигна Симеон Борисов Сакскобургготски. Напразно шепата разумни хора се мъчеха да отрезвят останалите, напразно демокрации, постигнали повече опит и мъдрост по пътя си ни предупреждаваха и съветваха да бъдем предпазливи. Напразно ни молеха деликатно да проучим човека, преди да го посрещнем с отворени обятия и да разберем, че политическият живот не е вълшебна приказка, нито фентъзи епос.
Въпреки всички усилия и съвети на международната общност, въпреки изявленията на интелигентни българи тук, в страната, народът видя в “Симеончо”, както умилено го наричаха, рицар на бял кон, който ще обезглави всички лами и над родния небосклон ще засияе златното слънце на доволството и изобилието. Където и да идеше, чакаха го екзалтирани тълпи. Биеха църковни камбани, а старици се мъчеха да целунат нозете му, спомняйки си със сълзи на очи как някога, при раждането му, двойките им станали на тройки. Девойки припадаха от вълнение, ако ги допуснеха в предизборните щабове на НДСВ, а на митингите му се извисяваше неземно красивият глас на Валя Балканска.
Спомням си, че в ония дни сънувах как над родното небе се рее лешояд с кървав клюн, а улиците пустеят. Виждах многобройните плакати на героя, а енергията, която бликаше от студените му очи, бе енергия на пресметливата и ненаситна алчност, псевдо аристократичното презрение към останалото “простолюдие”, цинизмът и злото. Опитвах се да споделя с хората своите усещания, тревоги и предчувствия. Срещах само възмущение, че хуля героя, ругатни и обиди. Едва не загубих някои добри приятели. Не обвинявам никого, защото всеки иска да си отдъхне за миг и да повярва, че животът е вълшебна приказка. Хората очакваха реки от мед и мляко, чудеса и сполука, край на тегобите, глада и страданията. Очакваха всичко това, защото жадуваха за капчица вяра, а лъжливите устни на фалшивия герой шепнеха сладки обещания.
Нека си припомним малко от медените му приказки, които, както добре разбирам сега, трябва да са били написани от някой друг. Човекът, все пак, успя да ги прочете гладко, без да се запъва:
“Десетилетия наред съм страдал заедно с вас за нашата съдба” - изрече той и стотици хиляди въздишаха умилено. Спомняха си за детето, прогонено някога в изгнание, за “кървавия четвъртък”, когато нещастното сираче загубило и чичо си от болшевишки куршум.
“Не е нито морално, нито политически оправдано, че, по европейските стандарти, повечето хора у нас, включително в селата и малките градове, живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство. Трябва почтеност. Почтеност във всичко!”
Кой народ не би се трогнал от такива слова? Хората вярваха, че най-сетне, на мястото на всички измамни и алчни чиновници, идва друг човек, светъл герой, който е преуспял и заможен, благородник и рицар и нито ще граби от държавната баница, нито ще позволи на другите да вършат това.
И, най-сетне, тарикатите, които имаха за задача да изградят образа на “добрия цар”, показаха достойни за уважение умения. Те знаеха, че хората са уморени да чакат някакво бъдеще неопределено, когато ще съзрем “светлината в тунела”. Още в песничката от нашата синя пролет се казваше “Нищо не ми обещавай за утре!”. Българите искаха яснота, точност, срокове. Така повярваха на икономически и политически абсурдния лозунг как царят ще оправи положението за осемстотин дни. Само шепа хора усетиха каква гавра е нелепото възклицание “вервайте ми”. Повечето клети, измъчени жени и мъже “верваха”, защото отчаяно се нуждаеха от вяра.
Настъпи ерата на циничното безсрамие и на наглите лъжи, която продължава и до днес. Преди това политиците, въпреки вродената наглост и алчност на повечето от тях, все пак имаха мъничко срам и към края на мандатите си се омърлушваха и ставаха по-смирени и тихи. Нищо такова не се случва вече, защото нашенските потомци на Макиавели получиха образцов учител по безсрамие.
Нека видим една малка част, една избирателна извадка от лъжите на Симеон за тия девет години. Ако се опитам да обхвана всички прояви на непочтеност и некоректност, демонстрирани от него и неговото обкръжение, трябва да изпиша няколко тома.
Първият мит, който рухна, беше тоя за огромната ерудиция и образованост на “царя”, за солидните му обществени и политически връзки, които щели да докарат в България инвестиции, от които да процъфти. Шепнеше се за богати арабски шейхове, дето щели да насочат към страната ни рога на изобилието. Представяхме си едва ли не камили, които ще преплуват океани и морета с барели петрол на гръб, за да ни помогнат. Чувахме как, покрай монархическите си роднини, Симеон щял да върти кабинети и правителства на малкия си пръст.
Първото, което ни впечатли е невероятния букет от тъпоумия, които избраникът ръсеше на публично място, бедният му речник, граничещ с кретенизъм. Отначало го извиняваха, че не владее български добре, но на единствения друг език, на който съм го чувала да говори, английски, речникът му е не по-малко оскъден и ограничен. В данните за героя се споменава как ползвал отлично английски, френски, немски, италиански и испански и, донякъде, португалски и арабски. Допускам, че наистина знае по 200- 300 думи на тия езици, не по-малко, отколкото на български. Но, бих казала, папагалите също могат да бъдат обучени да повтарят по няколко фрази на пет-шест езика, което не ги превръща в потомци на Айнщайн. Така, за да не изпъкват ниските ментални възможности на благородника, станахме “господари на мълчанието”.
Що се отнася до образованието, завършил е колеж в Александрия и лицей в Испания, учебни заведения, в които цветът на кръвта има по- голямо значение от броят на мозъчните клетки. Питам се, обаче, защо в доста безразличната към потомствената аристокрация система на САЩ “царят” не е преминал през престижната военна академия West point, а в някаква подобна в щата Пенсилвания и, при завършването си, е бил младши лейтенант? Питам се, също така, защо нямаме по-точни данни къде си е изкарвал хляба (пардон, черния хайвер) в периода 1962 г. – 1996 г. Говори се смътно и неопределено, че въртял някакъв бизнес в Испания и САЩ. С подобна кариера може да се похвали всеки пети в цивилизования свят. Казват, че бил “консултант” на различни фирми и банки в областта на банковото дело, продажбата на храни и т.н. Казано на прост български език, това си е нещо като търговски пътник. Изключвам, разбира се, банковото дело, защото, както ще видим по- късно, Симеон си “внесе” от Великобритания група мно…ого специални банкери.
Що се отнася до международните и монархически връзки на човека, не виждам да е било проявено към личността му кой знае какво уважение и внимание. Разбира се, при културни и светски събития, е получавал своята покана и винаги е присъствал, вероятно, за сметка на нашите данъци, защото истинските благородници държат на кръвта и толерират (в рамките на разумното) и своите черни овце. Никой не е видял, обаче, изгодни договори, инвестиции, дипломатически пробиви, заради знатното потекло на нашия премиер.
С едно, обаче, Симеон никак не ни изненада. Втурна се да върти бизнес на нашия гръб и да трупа дивиденти от държавната баница. Разбира се, не беше чак такъв глупак, че да го върши пряко и сам. Имаше си и още си има една добра фея в лицето на Милен Велчев, “финансовият гений”, който докара от Лондон. Чрез него реализира трансформацията на българския външен дълг при крайно неизгодни условия. Чрез него, в нарушение на всички закони, с обичайното и плоско оправдание за секретност, нае без конкурс в митниците Британската фирма “Кроун ейнджънс” на баснословна цена. Комисионни ли са мотивът или друга схема? Не знам. Но сделката определено е в заобикаляне на закона и не особено изгодна. Сред бизнес делата му са и приватизацията на “Булгартабак”, извършена в зоната на здрача, без капчица прозрачност, подписването на договора с ЕС за спиране на ядрените ни реактори, от който губим огромни средства, което стана след кратка мистериозна визита в Румъния, фактът, че държавната поръчка за магистрала “Тракия” се падна на един от синовете му, една загадъчно завишена цена за строеж на детска болница. За щастие, този проект бе спрян на време. Неговият верен оръженосец, Милен Велчев, получи наистина скромно възнаграждение за този куп оглозгани кокали от държавното богатство. Само верига хотели на името на брат му Георги и неотдавна оформена продажба на безценица на над 50% от парцела под хотел “Ропотамо” на фирма на същия този брат. Направо жълти стотинки!
Що се отнася до любимия народен герой, той донапълни купичката си, като се задейства реституцията на “царските” имоти. Ако наистина всички те бяха “царски”, нищо лошо. Само че значителна част от тях са били държавна собственост предоставяна на владетеля за временно безвъзмездно ползване. Как да повярваме в чистотата на това възстановяване, след като, неотдавна, се оказа, че по грешка били възстановени около 2,000 дка повече? Как да повярваме в справедливост и прозрачност на действията, след като някои имоти за били възстановявани на базата на крепостни актове, разписки и т.н., които нито един нормален съдебен или нотариален акт не би следвало да признае за достатъчно доказателство за собственост? Как да се чудим защо се носят мълви и легенди, че Симеон е предявил претенции и към връх Мусала, след като е толкова ненаситен, че действията му са отвъд нормалното човешко въображение? Сега, когато с тройната коалиция все още е на власт, заедно със сестра си е завел през лятото на 2006 г. граждански иск срещу държавата по чл. 108 от Закона за собствеността за двореца в Кричим. Ответник по делото е министъра на регионалното развитие и благоустройството. А познайте доколко добросъвестно ще оспори иска и ще защити държавните интереси! Изобщо, не виждам плячката на Сакскобурготски да е застрашена от нещо. За “имотите на царя” бе сформирана анкетна парламентарна комисия. Какво е свършила до сега? БСП лееха предизборни анатеми как щели да отнемат противозаконно възстановеното имущество, а сега управляват рамо до рамо с този народен герой. Мила родна картинка!
Все пак, за да бъде картината пълна и обективна, не е зле да видим какъв е авторитетът на Симеон Сакскобурготски в международен план. Имаме ли основание да повтаряме със слугинска разнеженост в какви среди го приемат и как, благодарение на него, за България знаят и говорят хора, които не са го правели преди? Ами, и да и не. Просто защото има различни видове слава и, вярвам, всички ние бихме се чувствали и по-горди, и по-щастливи без определен вид известност. През юни, 2006 г., например, избухна сериозен скандал, в който името на нашия герой бе замесено в предполагаеми корупционни схеми. Скандалът беше свързан с арестуването на първия братовчед на Симеончо, Виктор Емануил Савойски от италианските власти. Независимо от синята си кръв, той бе обвинен в престъпно сдружение с цел корупция на държавни служители, измами и използване на проститутки. Какво да се прави? В някои цивилизовани европейски държави демокрацията и спазването на закона не се влияят нито от произхода, нито от имотното състояние на човека. Виктор Емануил първоначално спомена името на Симеон Сакскобурготски, като на един от сподвижниците си в тези криминални деяния, въпреки че след това отрече казаното. Каквото и да мислим по въпроса, факт е поне, че проектът за безумно скъпата педиатрична болница бе съвместно дело на двамата братовчеди, а едва ли са се сдружили само за една сделка…
Оказа се, също така, че в международните среди Симеон не се ползва с чак толкова добър авторитет и ореолът му не е чак толкова лъскав, колкото бихме желали да вярваме ние. Като един от основните му пороци, се сочи хазартът, заради който проявявал склонност да трупа дългове и, преди да дойде на бял кон като наш рицар и герой, кредиторите му взели да стават доста нетърпеливи.
Привидно, другите мълви за връзки на Сакскобурготски с най - ретроградните и хардлайнерски кръгове на някогашното БКП звучаха доста абсурдно. Та нали комунистите някога са терзаели бащиното му сърце в ония страшни времена, когато Негово Величество Борис II е носел своята “корона от тръни”. Нали същите тия болшевики застреляха след фарсов процес чичо му Кирил? Нали той самият, заедно с майка си, е бил изгонен от страната ни от тях? Как тогава да допуснем, че храни симпатия и толерантност към подобни среди? Не знам как и защо, нито доколко парите могат да изкривят човешките ценности, съвест и възприятия, но има някои факти, които ми е трудно да си обясня по друг начин. Защо, преди завръщането на Симеон в българския политически живот, в Мадрид на преговори замина не друг, а Ахмед Доган, за който безспорно вече се знае, че е бивш сътрудник на Държавна сигурност? Защо със Сакскобурготски в България дойдоха, за да заемат възловите министерски постове, лица, свързани с кръгове в Англия, управляващи капитали, изнесени някога от другарите в ЦК? Защо най-приближен на “царя” стана Милен Велчев, за връзките и произхода на който се знае, че са от тези ултра болшевишки кръгове? Защо премиерът, който, все пак, би трябвало да държи на доброто име на своя кабинет, продължи да подкрепя усърдно Велчев, след скандала в яхтата на Иван Тодоров, Доктора, скандал открито свързващ кабинета с организираната престъпност? Защо, въпреки тържествените си обещания в обратна посока, Симеон влезе в коалиция с БСП? Ако намерите на всички тия въпроси отговори, които категорично да изключват възможността за такива връзки, много бих се радвала да ги зная. А, поне за някои хора, парите биха могли да бъдат твърде сериозен мотив, мотив по-силен от дълга на кръвта…
Едно от нещата, които ме възмущават най-искрено, е отношението на Сакскобурготски към родната природа. Не можеш да обичаш една земя, да я имаш за свята и да осакатяваш красотата й. В хилядите декари гори, реституирани на Симеон, става безпощадна сеч, а дървеният материал се извозва с камиони в Гърция. Нали на човека му трябват и джобни пари? Докато другите злочинства на белия рицар ще накърнят интересите на едно, най-много на две поколения, цената на поголовната сеч ще заплащат и правнуците ни. Гората рони зелени сълзи и всички сме виновни, защото сами докарахме на прага си нейния палач.
Най-сетне, нека споделя и друго: възмущението си от арогантността и надменното презрение на Симеон към народа, който го прие и го храни. Още при първата пресконференция, която даде като премиер, той задължи български журналисти да напуснат местата си, за да се настани там неговото семейство. Винаги се е отнасял надменно и презрително към медиите. Незачитането му на нашето достойнство покварява и смазва човешки личности. Не помните ли как един български интелигент си отряза мустаците, за да демонстрира лакейската си преданост към “царя”? Край Сакскобурготски бързо се сформира кръг от създания с безгръбначна същност и лакейски ливреи. Той изпълни пленарната зала с бивши манекенки, спортистки и други красавици, които превърна в машинки за гласуване и духът и интелектът на които бяха на такова ниво, че още през първата година на мандата им, доня Маргарита трябваше да ги съветва, когато са в парламента да си слагат чорапогащници. Човекът се чувстваше владетел и превърна законодателния ни орган в свита от свои фаворитки и лакеи. Накрая, с онова отегчено отвращение, което благородниците проявяват към крепостните си селяни, ни посъветва да “си сменим чипа”.
Всичко казано дотук е само малка част от облика на тоя, който се подигра с народната наивност и илюзии. Не изпитвам лоши чувства към него, нито омраза. Все пак, той е човешко същество. Затова се считам длъжна да предупредя него и неговото обкръжение да спрат със злочинствата си, докато е време. Нека Симеон се разкае за деянията си и да напусне страната, защото виждам над главата му да се трупат тъмни кармични облаци. Виждам как Бог го възмездява за гаврата със слабите, бедните и наивните. Повтарям, нека добре си помисли!
Време е добре да си помислим и ние самите. В едно Симеон май беше прав: в някои отношения трябва да си сменим чипа, за да оцелеем като народ в това страшно и свирепо време. Не бива да очакваме неволята да дойде и да ни помогне. Не следва да търсим рицар на бял кон и спасител отвън, защото тази наивност ще ни довърши. Просто се боя, че следващият обект на надежди и въжделения е един пожарникар с генералски пагони. Допуснем ли да ни завладее новият мит за спасителят в униформа, за мачото Бойко Борисов, ще бъдем окончателно загубени. Не бива да забравяме, че същият този герой продаде изгодно парцел и право на строеж на брата на Милен Велчев, че сигурно има не по-малко фирми от Доган и че не успя да се справи особено добре дори с управлението на един град.
Знам, че с подобни публикации няма да спечеля ничия симпатия и обич. Никой не обича да му разрушават илюзиите и мечтите. Но не държа да обичате мен, а да обичате себе си. Вгледайте се в лицата на съседите си, на хора, които наистина са страдали като вас и обичат Родината като вас. Нека борбата ви бъде за изцяло мажоритарна система, а не за заблуждаващи хибриди като модела на БСП. Борете се да отсечете не една глава на чудовището, защото ламята е многоглава. Трябва да подменим изцяло състава на политическия елит. Трябва да почистим от наслоилата се нечистотия и да пуснем в парламента слънце и въздух. Тогава и само тогава ще се почувстваме истински и свободни.
Паула Лайт - Това съм аз (It is me): http://PaulaLightVerity.blogspot.com